Има ли някой, който да не си е мислил – ами ако не бях направил така, а иначе и имах друго, вместо това. Помоему няма такъв хомо сапиенс, който да не е превъртал лентата с алтернативата на изборите, които е правил. Следваш мечти, стигаш до тях, не знаеш какво губиш, какво печелиш. Разбираш след години, като погледнеш през призмата на времето. И пак не е гаранция, че разбираш – защото може да не е нито печалба, нито загуба. Та така и с La La Land.
Скапан ден имах. Викам, ше оправям с кино. Влизам в салона, почва филмът, почват и да пеят. Аз почвам да се чудя, ко прая тука, щото мюзикъли трудно издържам. След осмата минута вече не се чудя. Става едно слънчево все едно гледам „Римска ваканция“, ама цветен. После ми става смешно, после тъжно и накрая ме заливат толкова шарени емоции, че руквам без грам притеснения от околните. Щото тая проста концепция „ами ако“ ме смаза.
Историята грам не открива топлата вода. Даже си е направо клише. Случва се всеки ден на някого някъде. Но отвърта главата. Музиката – джаз. И тва не го понасям, а то се оказа хубаво и друго не си представям. Ема Стоун (и нея не харесвам) прекрасно играе. Раян Гослинг – той си е той. Звездата в тоя филм е режисьорът – Деймън Шазел с всичките си закачки със златния Холивуд и пустата й звездна мечта, разбъркани с нарочно преекспонирани клишета.
И денят ми някак се оправи. Има светлина в тунела. Още го могат тия в Холивуд и без три, четири и пет D-та.
1000 филма за година 