In the Heart of the Sea (2015)

Заради такива филми съм способна да спра да ходя на кино. Изпълнен със звезден актьорски състав, технически grande ефекти, заложил на ставащото ми все по-омразно 3D, но пуст откъм съдържание и похабяващ очеизваден актьорски талант, „В сърцето на морето“ е магнит за пуканкояди.

Вероятно трябва да уточня, че ако не го бях гледала в салон, в който се изяде към 80 кила пукан кукуруз, който щом свърши веднага го замести чипс, съдейки по скърцащите кесийки, а постоянният звук от мляскане, смесен с грухтене (само думите на Лъвкрафт, когато описва зовът на Ктхулу са в състояние да пресъздадат тоя звук) от почти всяка седалка в залата, не се беше загнездил в лявото ми полукълбо (на мозъка имам предвид), филмът можеше да ми хареса една идея повече. Ама пак не е сигурно.

За съжаление реалностите са такива, родната кино култура в общия случай се свежда до пуканки в мола и честно казано този филм й приляга. Иначе пък му признавам, че ме накара пак да мисля и да нищя нашироко в главата си кой затри десетките кина във Варна и моловете станаха монополисти, защо размерът на кутиите с пуканки става все по-голям, защо на зрителите се прожектират само „хитови“ заглавия, защо европейски филми и със свещ да ги търся, не мога да ги гледам на кино, защо филми – различни от холивудските се пускат само в традиционно неотопления Фестивален комплекс, чак след като са минали поне няколко години от излизането им (варненският филиал на НДК няма навика да показва нови филми, освен ако не върви някой фестивал). Абе, все теми, за които избягвам да мисля, защото накрая винаги се ядосвам. Както й да е, отплеснах се, връщам се в сърцето на морето.

Филмът е по книгата на Натаниел Филбрик, който описва историята на китоловният кораб „Есекс“, нападнат от кит с огромни размери. Тази история пък вдъхновила Херман Мелвил да напише романа „Моби Дик“. В ролята на Мелвил е Бен Уишоу, който смятам за един от най-талантливите съвременни актьори, но минималното му екранно време, свеждащо се до това да си води записки, е направо кощунство. Не че на друг мой любимец, който също играе тук – Килиън Мърфи, са му дадени повече възможности. Въобще толкова плоски образи и толкова много клишета, че даже не ми се изброява.

Крис Хемсуърт е симпатяга, но дървен както винаги. Физическото му отслабване за ролята, което се спрягаше за еквивалент на преобразяванията на Крисчън Бейл e съвсем излишно помоему, защото от 104-те минути на филма, слаб беше в около 5. Дето се вика, за толкова можеха да го вталят с компюър. Екранната му съпруга Шарлот Райли, която поначало не е най-силната актриса на света, съвсем издиша с въздишки, тъпи погледи и реплики. Няма да е зле мъжът й (истинският, не е екранният) малко да я понаучи, що е то актьорско присъствие на екран. За който не знае – Том Харди я взе за жена.

Брендън Глийсън успява малко да разведри тегавата филмова обстановка. Плаче истински, терзае се и в очите му се чете вина, но дори и така образът му бие на кухо, осакатен от сценария, а вината и последвалата му самопрошка са толкова мотивирани сюжетно, колкото аз съм китоловец. Режисьор на филма е създателят на „Уилоу“, „Аполо 13“, „Красив ум“ – Рон Хауърд. За последния от изброените му дадоха Оскар, за „В сърцето на морето“ ще пие една студена вода.

Оценка: 2
(1-тотал щета, 2-за гледане само ако няма друго какво, 3-средна работа, 4-добър, 5-много хубав, 6-не е за пропускане)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s