Дойде ми и на мен ред да гледам „Срам“. Резултатът, постигнат от филма върху ми, е идентичен с този за останалата част от женското население – мокри чаршафи и подкарване наред на всичко що някога е снимал Майкъл Фасбендер. За Радините ми вълнения, породени от тоз господин, толкова. За филма – малко повече, заслужава го.
Парадокс е да си с ампутирани чувства, а в същото време да изпитваш неистова болка от това, че не умееш да чувстваш. Във филма няма история с начало и край, а само поглед върху живота на един съвременен човек, който компенсира липсата на способност за емоционален обмен със секс, което пък вместо да му носи удоволствие, го кара да изпитва срам, който маскира болката.
Тъжен филм. Рисува образ на „сам като куче“. Стремежът към хубав апартамент, добра работа и постоянното целене да сме независими, да нямаме нужда от никого е най-голямата беда днес. Уж имаме всичко и сме заобиколени от хора, а колко често се чувстваме сами? Отново парадокс. А тази дупка трудно се запълва. Някой го правят със секс, други с храна, трети с неоправдани, адреналинови рискове. И всичко това е резултат единствено от неспособността ни да дирим пътища към себе си, защото само те могат да ни изведат до оная малка уличка, на която да се заобичаме сами, а оттам и хората и връзките си с тях. Замисли ме филмът.
Да обяснявам колко добре играе Фасбендер е излишно. Кери Мълиган, която не харесвам, този път ме изненада много приятно. Такава искра палят двамата помежду си, че неизживяният инцест (който възприех като невъзможна алтернатива на липсата на близост между брат и сестра) преминава през зрителя като статично електричество.
Режисьор на „Срам“ е Стив Маккуин, но не покойната легенда от „Великолепната седморка“, а чернокож лондончанин, направил още два филма с Фасбендер – „Глад“ (2008) и „12 години в робство“ (2013). Последният съм гледала, първият ми предстои.
Оценка: 5
*(1-тотал щета, 2-за гледане само ако няма друго какво, 3-средна работа, 4-добър, 5-много хубав, 6-не е за пропускане)
1000 филма за година 