Tyrannosaur (2011)

Въпреки заглавието си, „Тиранозавър“ не е спин оф на „Джурасик парк“, нито пак е нов римейк на „Годзила“. И ако последните два съм ги забравила час-два след като съм ги гледала някога си през годините, то „Тиранозавър“ няма да напусне главата ми поне няколко месеца.

Филмът е дисекция на унижението и яростта. Не са много случаите, в които толкова да намразя някой персонаж, че да ми се иска да забия кроше в лицето на актьора, който го изгражда. В този случай ми се искаше през целия филм.

В идеално конструирания „Тиранозавър“ няма добри герои. Всички са лоши (може би с изключение на едно детенце), но някои са по-лоши от другите. Още в първата минута ми стана ясно, че няма да гледам комерсиална мелодрама, натъпкана с клишета, която експлоатира насилието – над животни, деца, жени и прочее. Не че съм вярвала, че точно британското кино ще поднася сълзливи комерски, но съм такава, че винаги имам едно на ум, когато тръгна да гледам нещо, нищещо подобни теми.

Джо (Питър Мълан) е вдовец. Той е гневен на целия свят и е откровено неприятен, вечно лъхащ на алкохол образ. Хана (Оливия Коулман) е добра християнка, която е готова да се помоли на Бог дори за непознат. Гениалният създател на филма пък е решил да остави първоначалното усещане у зрителя, че съпругът й Джеймс (Еди Марсън) е също толкова добър християнин. Няма да казвам, какъв шамар ми отнесе главата, когато без много предисловия, просто в един момент стана ясно, че всъщност това е изрод в най-чист вид, надминаващ в действията си дори Тенията от „Необратимо“ на Гаспар Ное.

С минаване на част от екранното време откровено неприятният Джо, вече не е чак толкова неприятен, но само на фона, на далеч по-противния Джеймс. В същото време от беграунда на Джо научавам, че е твърде възможно и той в някакъв период от живота си да е бил точно толкова гаден, защото е имал подходящата почва, на която да разгърне потенциала си. Горе-долу по това време става ясен и произходът на заглавието на филма, в който както вече сте разбрали, не се разхождат динозаври.

Хубавата Хана пък понеже е добра християнка стоически понася съдбата си, до момента, в който извършва злодеяние, съизмеримо с извършените над нея.  Има и вторични сюжетни линии, които следват абсолютно същия сценарий, който направлява и главната тема. Така разполагаме с една и съща история на няколко места – на принципа на холографската вселена, в която всичко е едно и каквото е вън, такова е и вътре.

На емоционално ниво този филм е смазващ. Униженията, които са колкото физически, толкова и душевни, не са натуралистични, даже напротив – само загатнати. Неизказаното и непоказаното обаче оставят поле за изява и въображението ми нарисува далеч по-гадни картини от тези, за които намеква филмът. Мога да кажа, че това е разказ за черното в душите на хората, което за съжаление срещне ли подходяща почва, винаги се проявява.

Оценка: 6

(1-тотал щета, 2-за гледане само ако няма друго какво, 3-средна работа, 4-добър, 5-много хубав, 6-не е за пропускане)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s